Християнски Блог и Джоузеф Принс
"Добре дошли скъпи братя и сестри!"
Добре дошли отново в Божията Благодат!
Приведстваме Ви! Поздравяваме Ви!
Очакват Ви прекрасни дни, дни на чудеса!

Кетрин Кулман - Няма нищо невъзможно с Бог - Глава 1

Go down

Кетрин Кулман - Няма нищо невъзможно с Бог - Глава 1

Писане by Красимир Вишев on Пет Апр 15, 2016 7:29 pm

НЯМА НИЩО НЕВЪЗМОЖНО С БОГ
Кетрин Кулман


В ТЕЗИ СТРАНИЦИ...

... ще се запознаете със Сам Доудс, морски капитан, изпълнен с омраза, чието изцерение от рак на червата освободи любовта в него... Елен Сен-Жерме, актриса, която бе освободена от влиянието на наркотиците и сатанизма по чуден начин... Доктор Харолд Даебриц, чиято съпруга за секунди бе изцерена от травма на гръбначния стълб, след като 20 години е била подлагана на безрезултатни лечения от специалисти... и много, много други.
Удивителни, достоверни и изключително вълнуващи, тези уникални истории са неопровержими доказателства за великото преобразяване, което Бог може да донесе на всеки, който Го търси.

                                 

 ПРЕДГОВОР

                             в памет на Кетрин Кулман


Почти четвърт век, тя беше съд на Бог, който позволяваше Неговото изцерение и възстановяване да текат в живота на хиляди.
Тя е обичана и уважавана от милиони хора и мразена само от тези, които отхвърлят божественото изцерение, които изобщо не са положили никакви усилия, за да разберат нейното сърце или това, в което тя вярва. Аз съм я виждал зад сцената, преди да застане пред множеството, за да изрази неограничената си вяра в Бог. Наблюдавал съм внимателно как отново и отново тя вика: „Скъпи Боже, ако не ме помажеш и не ме докоснеш, аз съм нищо. Аз съм безполезна, когато се намеси плътта. Ти ще получиш цялата слава иначе аз не мога да изляза там и да служа. Без Теб, аз няма да направя нито едно движение."
И внезапно тя се появява на сцената. Всичко Изглежда вдъхновяващо и невероятно, но не толкова заради думите, които казва, защото тя винаги проповядва ясно и просто, както правеше и самият Христос. Не разбирам защо, нито пък тя, но когато Духът започне да се движи върху нея и тя извъднъж се почувства подбудена да предизвика в името на Исус силата на сатана, започват да се случват чудеса. Из цялата зала хора започват да падат на пода - дори и най-сериозните и безчувствените. Католици и протестанти вдигат ръце и заедно се покланят на Бог. Всичко това става по правилния начин, с ред. Силата на Святия Дух минава над хората в залата като океанските вълни.
Хората от телевизията скоро разбраха, че тя не беше нито шарлатанка, нито фанатичка. Нейното служение помогна на техни познати. Те не бяха достойни противници на нейната духовитост и божествена мъдрост. Тя не е заможна, нито е вманиачена материалстка. Знам това! Лично тя се погрижи и даде пари на Тийн Чалиндж, за да бъде построена клиника за рехабилитация на безнадеждно болни наркомани. Нейните молитви донесоха парите, нужни за построяването на църкви в недоразвитите страни по целия свят. Тя спонсорира обучението на бедни деца и други надарени млади хора, които познаха нейната любов и загриженост. Тя е идвала с мен в гетата на Ню Йорк и нежно е полагала ръце на мръсни наркомани. Никога не трепна и не се оттегли - грижата й за тях беше истинска. И защо пиша това? Защото Святият Дух ме помоли да го направя! Тя не ми дължи нищо и аз не я моля за нищо друго, освен за любовта и уважението, които ми е показвала през годините. Но за съжаление твърде често, всички ние отдаваме почит само на мъртвите.
На една велика жена на Бог, която толкова дълбоко промени живота ми и живота на още милиони: Ние те обичаме в Христовото име! Историята ще каже за Кетрин Кулман:

Нейният живот и нейната смърт донесоха слава на Бог.

Дейвид Уилкерсън, автор на „Кръстът и героите на ножа"




ГЛАВА 1




ЗАКЪСНЕЛИЯТ


Том Луис


Том Луис, пенсиониран армейски полковник е един от най-известните филмови продуценти в Холивуд. Списъкът на почетните му звания в „Кой кой е" в Америка заема толкова място, колкото и лентите на неговите ордени. Той е основател на Скрийн Гилд Тиътър, на Американ Форсед Рейдио и Телевижън Сървис, където работи като комендант по време на Втората световна война. Той е автор и продуцент на Лорета Янг Шоу. Член на управителния съвет на университета Лойола. Притежава безброй отличия за телевизионни продукции както в страната, така и в чужбина. Римокатолик, сега той е част от бързоразрастващата се група, която нарича себе си Католически петдесятни.

Миналата зима моят син, млад филмов директор, и един продуцент на неговата възраст планираха да направят телевизионно предаване за „Децата на Исус”. Аз се съгласих да напиша въведението, но нямах желание за това. Тъй като „Децата на Исус” също бяха млади, мислех, че синът ми и неговият колега ще се справят добре с проекта.
Предварителните ми срещи с младите хора предизвикаха моя интерес и уважение. Много от тях бяха излезли от ада на наркоманията чрез обновена вяра в Исус Христос. До този момент не бях проявявал интерес към религиозната мотивация на движението. Но като човек аз не можех да не бъда впечатлен от искреността на „Децата на Исус”. Бях смаян и озадачен от начина, по който говореха за Исус - като че ли Той беше с тях в момента.
Винаги съм се мислел за умерено религиозен човек, който обича традициите на римокатолическата църква. Аз никога не съм се отнасял с Исус Христос така, сякаш съм се срещал с Него често и лично. Всъщност рядко Го споменавах по име. Мислех, че е по-добре да избягвам да правя това и предпочитах по-резервираното обръщение като „Господи” или „Добрият Господ”.
Част от моята задача бе да се занимая по-подробно със служението на Кетрин Кулман, която бе дълбоко уважавана от „Децата на Исус”. Госпожица Кулман идваше веднъж в месеца в Лос Анджелис Шрайн Аудиториум за чудотворна служба. Помолих за две места в средата на реда, близо до сцената. Оказа се обаче, че тук редът не беше както при купуване на билети. Всеки се нарежда на опашка и сам се оправя както може. Казаха ми, че Шрайн Аудиториум събира 7500 човека, а понякога хората, които искат да блязат вътре, са двойно повече. Струваше ми толкова усилия да успея да вляза в залата, че четири-пет месеца по-късно все още бях като замаян.
Денят, в който това стана, беше необичайно топъл за месец март, дори за слънчевата Калифорния. Отклоних се и минах по Хувър Стрийт, за да огледам движението около залата. В неделя този район по принцип е пуст. Но като наближих Шрайн, видях, че няма свободно място за паркиране. Автобуси един след друг спираха пред главния вход, за да слязат пътниците. Някои автобуси имаха табели „Взет под наем”, а на други пишеше откъде идват. Спомням си, че на един беше написано „Санта Барбара”, на друг „Лас Вегас”. За моя изненада на един потънал в прах автобус можах да прочета „Портланд, Орегон” - доста „кратко” пътуване само за да посетят една чудотворна служба на Кетрин Кулман. Чудех се какво ли раздава госпожица Кулман вътре в залата. Не може да е храна - хората бяха прекалено много. Не може и да е бинго - как можеха да се направят 7500 карти за бинго?
Дълга редица от инвалидни колички се придвижваше по Джеферсън Стрийт към един от страничните входове, от който можеха да влязат веднага. Оттам минаха и много мъже и жени с книжки с химни в ръце - очевидно членове на хора. Имаше и много мъже с католически яки и жени, облечени в черно. Аз се чудех какво правят там свещениците и монахините.
Намерих една газова станция, където паркирах колата си и след това се присъединих към хилядите, които чакаха пред главния вход на Шрайн. Часовникът ми показваше 11 часа. Вратите щяха да се отворят в един. По принцип никога не бих чакал толкова дълго за каквото и да е, включително и за Второто пришествие, но това се оказа не съвсем вярно.
Все повече и повече хора се трупаха след мен и аз се намерих в центъра на една огромна тълпа. Малко се изплаших и затова се концентрирах върху всичко около мен, като се опитвах да си представя какво ще напиша във въведението си: огромна тълпа, ред; твърде малко млади хора на възрастта на „Децата на Исус”.
Тези младежи се движеха заедно, като образуваха острови в морето от тела. Докато чакаха, те пееха - не високо, не заради другите, дори не обръщаха много внимание на това, че са заедно. Те пееха тихо и някак замислено. Това ми се стори доста необичайно и странно. Напомни ми за една група от коптски християни, които веднъж бях видял в Рим. Те се молеха на глас, но в единство, независимо един от друг, но заедно.
Междувременно навалицата наистина беше станала твърде голяма и отвътре някой се смили над нас. Вратите бяха отворени едва 20 минути преди един часа. Хората пред мен се втурнаха напред и аз се озовах пред касата, но тя беше затворена. Това ме изненада, тъй като си бях извадил портфейла, за да си купя билет.
Една дама точно зад мен забеляза това и се засмя. „С парите няма да си купиш нищо тук - каза тя. - Но ако толкова ти тежат в портфейла, малко по-късно ще се събира доброволно дарение. ”
Така изглеждаше тази огромна тълпа: подредена, без да бъде празнична, доста тиха, хората не бяха много общителни един с друг, въпреки че бяха дружелюбни, ако се започнеше разговор.
Аз си намерих място на по-задните редове на първия етаж на аудиторията.
На силно осветената сцена беше доста оживено. Мъже и жени с книжки в ръце си търсеха местата по пейките на сцената. Два огромни концертни рояла бяха сложени пред хора, който се състоеше от няколкостотин човека, но нямаше никакво объркване или безредие. Въпреки непрекъснатото движение, защото някои бяха закъснели, пеенето продължи като в тиха катедрала. Диригентът, слаб мъж, с дълга аристократична прошарена коса, водеше репетицията с безспорен авторитет.
Една симпатична възрастна дама седна от дясната ми страна. Тя не обърна внимание нито на мен, нито на хилядите около нея, сякаш беше сама в женския параклис в катедралата „Свети Патрик”. Беше отворила една Библия и от време на време тихо четеше от нея.
Библията беше задължителен атрибут за много от присъстващите. Забелязах, че двама младежи зад мен носеха Библии, но не ги четяха. Те шепнеха или пееха думите, които се репетираха на сцената. Това не ми хареса. Никога не съм харесвал публиката да взема участие в театрални постановки, концерти или филмови прожекции, особено когато тя не е молена за това. Но младежите продължаваха да пеят.
Междувременно силното осветление на сцената беше намалено и омекотено, и към него се присъединиха и цветни светлини. Пастелните цветове на роклите на жените от хора приятно контрастираха с цикламените завеси, които заобикаляха всичко.
Репетицията свърши и сега хорът пееше сериозно. Повечето от химните бяха стари, познати, и много обичани: „Колко си велик”, „Чудна благодат”. Певците бяха много добри. Както по късно разбрах, бяха събрани от църквите на всякакви деноминации от региона на Лос Анджелис.
Без да прекъсва, хорът започна да пее „Той ме докосна”. Почувствах как публиката бе завладяна от очакване. Един прожектор освети сцената вдясно. Публиката стана и някои хора започнаха да аплодират. Госпожица Кулман, слаба и крехка фигура в красива бяла рокля, се появи на сцената, като пееше с хора. Тя отиде от дясната страна на сцената, взе един микрофон, който приличаше на огърлица, и го завърза на врата си. След това, без да прекъсва тя поведе хорат във вълнуващия и кратък припев на „Той ме докосна”, която бе изпята няколко пъти тържествено и един път по-меко. Тогава, без да обясни нищо, тя продължи с „Той е спасителят на душата ми”. Изглежда, хората знаеха, че тя особено цени тези химни. И отново, без да обясни нищо, тя започна да се моли на висок глас. Публиката стана, хората наведоха главите си, като следваха нейната молитва с тих глас.
Точно тогава аз разбрах какво беше особеното в пеенето на онези младежи, събрани на групички пред залата, какво беше особеното в пеенето на огромния хор отпред на сцената. Да, те пееха, но имаше и още нещо. Те не правеха спектакъл, а се покланяха. И хората, които бяха в публиката, действаха по подобен начин. Те въобще не бяха публика - бяха поклонници. Когато пееха, те пееха в едно с хора. Молеха се ведно с госпожица Кулман. Това не беше шоу това беше молитвено събрание. Не зная как съм се чувствал в този момент - вероятно съм бил развълнуван и доволен от себе си, че съм направил едно интересно откритие.
Скоро открих и още нещо, което ме смая. От време на време младежите зад мен казваха на висок глас „Амен” или „Слава на Бог”, може би в отговор на молитва или твърдение. А също и много други в залата правеха същото. Доста хора се държаха за ръце в молитва, което ми напомни за библейските фигури, изобразени на прозорците от цветно стъкло. Аз си помислих: „Не се знае до какво ще доведе всичко това” - и автоматично се огледах за най-близкия изход.
Дразнех се особено много от един младеж в хора. Неговите ръце бяха вдигнати високо нагоре почти през цялото време. Помислих си: „Това трябва да е Чудото на Чудотворната служба. Нито една кръвоносна система не може да устои в такава поза толкова дълго време. Всеки момент тези ръце ще паднат. ”
Но скоро го забравих; забравих за всички присъстващи. Като че ли бях в отдалечен параклис, сам освен едно Присъствие, което обикновено не може да се намери в такава огромна зала.
Да, беше точно така. Имаше едно Присъствие тук и затова тази тълпа от хиляди хора понякога беше толкова тиха, че можех да чуя собственото си дишане. Това беше причината за реда и съгласието между толкова много хора в събранието. Затова човек изгубваше представа за времето. Имаше нещо различно тук, имаше любов - особена и истинска. Да, и повече от любов. Тук беше това Присъствие. Спомних си думите на песента, която пееше едно от „Децата на Исус”: „Те ще познаят, че ние сме християни по нашата любов. Те ще познаят, че ние сме християни по нашата любов. ”
„Изцеренията” започнаха - две от тях бяха в реда, доста близо до мен. Аз успях да ги видя, преди госпожица Кулман да ги повика. Видях учудването на изцерените хора, след това неверието, после осъзнаването,че са изцерени, и тяхното щастие от този факт.
На сцената имаше много, много изцерения. Хората ставаха от инвалидните си колички. Една саката монахиня, която не беше ходила от години, вървеше. Видях благодарността на тези хора. Тяхното благодарение беше толкова осезаемо, че човек можеше да се протегне и да го докосне. Наркомани бяха освободени и по променените им и развълнувани лица аз можех да видя, че се бяха новородили вътрешно и се бяха обновили морално.
Загубих представа за нещата около себе си, защото в един момент престанах да виждам и започнах да чувствам. Аз чувствах с дълбочината на сърцето си.
Осъзнах, че разговарям, това беше най-учудващият и прям разговор в моя живот. Аз говорех на Бог. Някъде вътре в мен аз казвах на Бог неща, които преди не бях знаел, не можех, или не исках да призная.
Противно на доказателството на моята плът, противно на очевидните факти от забързания ми живот, на любовта и добрите взаимоотношения със синовете ми и техните приятели, на моите собствени приятели, на моите интереси в света, на любимите ми занимания - противно на тези очевидни неща, аз казвах на Бог, че съм отчаян и самотен. Дълбоко, безнадеждно самотен -не за хора или други неща, имах всичко в изобилие. Аз казвах на Бог, че имам голяма празнота в себе си. След това бях завладян от най-силното чувство, което познавам: глад - силен, остър, дълбок глад.
Опомних се и видях, че хората се тълпяха по пътеките между редовете и заставаха на сцената. Госпожица Кулман канеше тези, които искат Христос в своя живот, да излязат отпред, да изповядат греховете си, да приемат Исус като свой личен Спасител и изцяло да Му се предадат.
Аз ги последвах. Бях сред тях. Аз, който мразех да бъда част от тълпата, изтънченият индивидуалист. Взех своето решение, напълно осъзнавайки неговата важност и отговорност. Помолих Бог да не ми позволява да се страхувам от това и Той ме послуша.
Тази нощ, когато се връщах в моето малко градче Оджай, аз плаках. През целия път плаках. Чувствах се и щастлив, и тъжен. Бях изтощен.
Събудих се през нощта, като напълно осъзнавах това, което се беше случило през деня. Отново се посветих на Христос, като забелязах, че не се съмнявам и не се страхувам от посвещението си, и заспах дълбоко.
Късно на следващата сутрин пристигнах в малкото градче Оджей. Бях добре отпочинал и спокоен и преживяванията от вчера бяха далеч зад мен. Запътих се към моята енорийска църква, малък испански колониален параклис на главната улица. Беше Велики пости. Часът беше някъде към 11.30 и знаех, че вътре трябва да има литургия.
Бях прав. Пристигнах точно навреме за причастието, което обикновено наричаме Свято общение. Веднага отидох пред олтара и понеже присъстваха само 6 или 8 човека, ние приехме Святото Причастие с хляб и вино. Вместо да се върна в дъното на църквата, аз коленичих на първата пейка.
Добре, че направих така. Защото това, което приех в тялото си, не беше хляб и вино, не беше символ, не беше спомен. Това беше Тялото и Кръвта на Исус Христос и то роди в мен дълбоко рзбиране и знание за реалостта на Неговото присъствие. Беше едно преживяване на велика и неизговорима радост. Тялото ми се тресеше силно въпреки усилията, които полагах да го възпра.
Исус, Спасителят беше с мен и всяка клетка от моето тяло свидетелстваше за Неговата реалност. Подпрях глава на ръцете си и за момент като че ли времето спря.
Бог живее. Бог наистина живее. Той се движи сред нас, и ни вдъхва Святия Си Дух. И чрез кръвта, която Неговият Син проля за нас, Той ни подготвя за всичко, което ни предстои в този проблемен свят и отвъд него.
Слава на Бог!

_________________
Поздрави,  Красимир Вишев
avatar
Красимир Вишев
Модератор
Модератор

Брой мнения : 65
Join date : 16.07.2015
Age : 32
Местожителство : България, град Елин Пелин

http://kvishev.blogspot.com/

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите