Кетрин Кулман - Няма нищо невъзможно с Бог - Глава 2 2/2

„Джон - каза Уолтър, - ние с теб имаме нещо общо. Ти си баптистки дякон, аз също бях такъв. Нека отидем да изпием по едно кафе.”
Минахме през страничната врата и намерихме наблизо едно кафене.
„След като бъдеш изцерен - каза Уолтър, - твоите приятели-баптисти може да не искат да се събират с теб.” Той се усмихна многозначително. Каза това с такава вяра, сякаш знаеше, че ще бъда изцерен.
„Не ме интересува какво ще си помислят за мен след като бъда изцерен - казах аз. - Само Бог да докосне моето тяло.”
Уолтър се усмихна. Изпитвах такава любов към този нов приятел.
„Е, за едно нещо можем да бъдем сигурни - каза той внимателно. - Бог не те е накарал да изминеш целия този път за нищо. Ти ще се върнеш в Хюстън нов човек.” Като слушах този приятел - баптистки дякон, да говори с такава вяра, аз се изпълних с вълнение. Нямах търпение да започне събранието.
В залата г-ца Кулман даваше последни упътвания на разпоредителите, преди вратите да бъдат отворени. Присъединих се към тях на сцената.
„Днес сред нас се намира един човек, който е капитан от полицията в Хюстън - каза тя. - Той има рак в тялото си и сега ще се моля за него. Искам всеки от вас да застане с мен в молитва пред Бог за този човек.”
Осъзнах, че това е нещо особено. Знаех, че служението на г-ца Кулман се състои просто в назоваване на това, което Бог прави на големите изцерителни събрания, и че тя не притежава конкретни дарби на изцерение. Тя ми помаха да изляза отпред и протегна ръцете си към мен.
Макар че това беше момента, който очаквах, аз се поколебах. От книгите й си спомних, че често, когато тя се моли за хората, те падат на пода. По онова време си мислех, че някои петдесятни могат да падат, но не и един баптист - и разбира се това не е за един полицейски капитан. Но аз нямах друг избор. Излязох отпред и й позволих да се моли за мен.
Заех най-добрата стойка на джудист и чаках. Тя ме докосна и се моли за моето изцерение. Нищо не се случи, но когато започнах да се отпускам, аз я чух да казва: „...и го изпълни, благословени Исусе, с твоя Свят Дух.”
Почувствах се замаян и си помислих: „Не може да бъде!” Не можах да повярвам на ушите си, когато чух за втори път: „Изпълни го със Святия Си Дух.”
Чувствах се така, сякаш някой сложи ръцете си на раменете ми и ме буташе на пода. Не можех да стоя на краката си и паднах на сцената. Опитах се да се изправя, но в това време успях само да я чуя да казва за трети път: „Изпълни го със Своя Свят Дух.” И аз отново бях на пода.
Този път останах там няколко минути. Като че ли потъвах във вана, пълна с любов. Някой ми помогна да се изправя и аз чух г-ца Кулман да казва; „Сега си намери място. Ще отворим вратите на залата и само за няколко минути всички места ще бъдат заети.”
Трябваше да се вслушам в думите й, защото само след няколко мига вратите бяха отворени и хората се изсипаха по редовете като лава. Проправих си път в редицата, като се спрях само за момент, за да погледна една цяла секция, пълна с хора в инвалидни колички. Не можех да окъсна погледа си от техните лица. Някои от тях бяха толкова млади, но сакати. Отново ми се прииска да заплача. „О, Господи, не съм ли егоист, като искам изцерение, когато има толкова много хора тук? Някои от тях толкова млади!”
Докато стоях и гледах, чух за първи път в моя живот Божият глас да казва вътре в мен: „НЯМА НИКАКВИ ЛИПСИ В МОЯ СКЛАД.”
С нова сила бавно и мъчително аз си проправих път до една седалка на първата редица на балкона.
До започването на събранието имаше още време. Огромният хор беше заел мястото си на сцената и аз използвах оставащите няколко минути, за да порепетирам още малко. В същото време оглеждах хората, които седяха около мен, и се представих на един мъж до мен. „Аз съм д-р Таунсенд.” - каза той.
„Доктор по медицина ли сте?” - попитах, тъй като бях учуден, че доктори - медици посещават изцерителни събрания.
„Да, медик съм - каза той, като извади своята визитка. -Идвам тук, защото получавам огромно благословение. Просто ми харесват мощните дела на силата на Бог.” След това той ме представи на своето семейство. „Довел съм баща си от провинцията - каза той. - Това е неговото първо събрание.”
На предния ред седеше един от моите любими телевизионни актьори. „Е, какво ще кажеш за това? - забавлявах се аз наум. - Лекари и филмови звезди са седнали тук на балкона! Те не са дошли тук, за да бъдат видени, а просто за да бъдат част от събранието.” Бях впечатлен.
Службата започна. Едно красиво момиче - фотомодел, чието лице често бях виждал на кориците на списание „Сара", сподели накратко своето свидетелство за това, какво значи Исус Христос в нейния живот.
Бил съм на много евангелизационни събрания, но това беше необикновено. Може би заради чувството на очакване, и страхопочитание. Каквото и да беше, това събрание бе нещо различно от всички други, които съм посещавал.
Госпожица Кулман говореше от сцената: „Знаете, че бях помолена да отделя това събрание за младите хора. Но хората идват от толкова далеч, че сърце не ми дава да кажа: „Само за младежи!”. Обаче, след като има толкова млади хора тук днес, аз трябва да им говоря.”
Нейното послание беше кратко и насочено към младежта. Тя говори за любовта на Бог и след това отправи една от най-предизвикателните покани, които някога съм чувал. Ако има нещо, което може да привлече вниманието на един баптист, това са цифри и движение. И когато видях почти 1000 млади хора да стават от местата си и да вземат решение да служат на Исус Христос, аз бях впечатлен. Противно на всички съживителни събрания, които бях посещавал, на това събрание нямаше никакво шоу, никакви сърцераздирателни истории. Само една обикновена покана от тази висока жена, която каза: „Искате ли да бъдете новородени?" Децата откликнаха, много от тях буквално хукнаха напред, за да приемат това предизвикателство.
Изглежда, че тя загуби представа за времето, докато беше с тях на платформата и се молеше за някои индивидуално. Най-накрая те се върнаха на местата си, но аудиторията усещаше, че нещо друго ще се случи.
„Татко - шепнеше тя, но толкова тихо, че едва я чувах, - аз вярвам в чудеса. Аз вярвам, че Ти изцеряваш днес, също както когато Исус беше на земята. Ти знаеш нуждите на хората тук, в тази огромна зала. Аз се моля Ти да ги докоснеш. В името на Исус, аз се моля за това. Амен.”
След това всичко утихна. Можех да чуя туптенето на сърцето си. Усещах всяка клетка от тялото си и почти чувствах духовния сблъсък при битката на силата на Святия Дух срещу силите на злото в моето тяло. „О, Боже - молех се аз, като се покланях, - о, Боже.”
Изведнъж, г-ца Кулман отново започна да говори, но думите идваха бързо, като получаваше знание за това, което се случваше в залата. „Има един човек в дясната част на горния балкон, който е изцерен от рак. Господине, станете в името на Исус Христос и свидетелствайте за това изцерение.”
Аз вдигнах очи. Тя сочеше противоположната страна на балкона. Беше невероятно. Можех само да гледам учудено, тъй като целият се вълнувах отвътре. Това беше реално и аз го знаех.
„Не идвайте на сцената, докато не разберете, че Бог ви е изцерил” - подчерта тя.
Огледах се и видях съветниците да се движат напред-назад по пътеките между редовете. Те говореха с хората, които мислеха, че са изцерени, за да се уверят, че само тези, които наистина са изцерени, излизат на сцената.
Като че ли по-голямата част от изцеренията, които тя съобщаваше, ставаха на балкона. Те се движеха от дясно на ляво.
„Двама човека са изцерени от проблеми с очите.”
„Една жена точно сега е изцерена от артрит. Станете и свидетелствайте за своето изцерение.”
„Вие, която стоите в средата на балкона - каза г-ца Кулман, - вие сте дошла днес да получите своето здраве. Бог го е възстановил. Махнете слуховия апарат. Вие можете да чувате съвършено.”
Аз погледнах. Една жена на около 40 години ставаше и сваляше слуховия апарат от двете си уши. Един от съветниците стоеше до нея и шепнеше. Помислих, че жената ще извика, когато вдигна ръцете си и хвалеше Бог. Тя можеше да чува. Лекарят, който стоеше до мен, плачеше и повтаряше: „Благодаря Ти, Исусе!”
Изцеренията ставаха в тази част на балкона, в която бях аз. „Господи, не позволявай те да свършат" - молех се аз. Тогава си спомних, какво ми беше прошепнал Той долу, в партера: „НЯМА НИКАКВИ ЛИПСИ В СКЛАДА НА БОГ”.
Изведнъж г-ца Кулман посочи в лявата част на балкона, точно там, където седях аз. „Вие сте дошъл отдалеч за своето изцерение от рак - каза тя. - Бог Ви е изцерил. Станете в името на Исус и го изявете.”
Разстоянието от сцената до балкона беше толкова огромно! Тя не можеше да знае, че аз съм там. Но нейният дълъг, слаб пръст сочеше към мен.
„О, Господи, разбира се, аз искам да бъда изцерен. Но как мога да разбера, че става дума за мен?”
Веднага същият този вътрешен глас, който бях чул, когато бях долу и гледах хората в инвалидни колички, каза: „СТАНИ!”
Аз станах. Без да чувствам нищо, просто станах в покорство и вяра.
След това го почувствах. То беше като че ли те потапят в течна енергия. Никога не бях чувствал такава сила да преминава през тялото ми. Чувствах се така, сякаш мога да скъсам кабелите на телефонната централа в Хюстън.
Една жена дойде при мен. „Изцерен ли сте от нещо?”
„Да” - заявих аз, като ми се искаше да скачам и да тичам едновременно.
„Как разбрахте?”
„Никога не съм се чувствал така невероятно добре. В началото едва имах сила да седна на мястото си, а сега се чувствам толкова добре!” През цялото време аз се навеждах и изправях, като правех неща, които повече от година не можех да върша. „Чувствам, че мога да бягам 1 миля.”
„Тогава тичайте към сцената и свидетелствайте” - каза жената.
Тръгнах. Но по пътя започнах да се чудя. Какво ще стане, ако тук има някой от Хюстън? Ще се кача на сцената, г-ца Кулман ще ми положи ръце и аз ще тупна на пода. Какво ще си помислят?
Тогава осъзнах, че не ме е грижа. Няколко секунди по-късно аз стоях до г-ца Кулман на сцената. Тя се приближи до мен и просто каза: „Ние Ти благодарим, благословени Татко, за това, че изцери това тяло. Изпълни го със Святия Дух.”
Бам! Отново бях на пода. Но веднага скочих на крака - този път, заради новата изцеряваща сила, която изпълваше тялото ми. Следващия път г-ца Кулман дори не ме докосна. Тя просто се беше обърнала към мен и се молеше. Чух я да казва: „О, силата...” и аз пак бях на пода.
Този път останах там, като отново и отново се наслаждавах на прекрасното усещане на любовта, в която бях потопен. Но дори тогава сатана ме атакува. Той дойде като рикаещ лъв: „Какво те кара да мислиш, че си изцерен?”
Госпожица Кулман вече беше насочила вниманието си към някой друг. Аз се търколих и застанах на колене, като подпирах главата си с ръце и се молех: „О, Татко, дай ми вяра да приема това, което искрено вярвам, че си ми дал.”
През живота си бях изкарал много баптистки курсове за изучаване на Библията. Умът ми подробно бе занимаван със Словото на Бог и в този момент един стих изскочи в съзнанието ми: „Опитайте ме сега, казва Господ на войнствата.”
Помислих си за всички тези усукани тела, които бях видял: „Татко, нека видя реално знамение, така че вярата ми да се закрепи.”
Отворих очи и видях към сцената да приближава едно малко, около 9 годишно момиченце. Никога не бях виждал някой толкова щастлив. То тичаше и скачаше босо. То танцуваше, докато стигна до сцената. Госпожица Кулман се протегна да го хване, но не успя. Детето се обърна и отново започна да танцува. Госпожица Кулман направи още един безуспешен опит да го хване. Тогава на сцената дойде майката. Тя носеше чифт обувки с тежки стоманени затегалки.
След като видя, че не можеше да хване танцуващото, скачащо дете, г-ца Кулман се обърна към майката: „Какво стана?”
„Това е моето малко момиченце - хлипаше майката. - Тя имаше детски паралич, когато беше бебе и никога не е ходила без тези обувки. Но погледнете я сега!”
Огромната аудитория избухна в аплодисменти.
„Как разбрахте, че Бог я е изцерил?” - попита г-ца Кулман.
„Ами, аз почувствах изцеряващата сила на Бог да минава през нейното тяло - почти изкрещя майката. - Аз свалих затегалките и тя започна да тича.”
Точно до нея стоеше една друга майка, която държеше 2 годишно дете. „Какво става?” - попита г-ца Кулман.
„Бог изцери крака на моето бебе” - гласът на майката трепереше толкова много, че беше трудно да й се разбира.
Госпожица Кулман протегна ръце и докосна крака на детето. „Този ли беше болният крак?”
„Да, да този е” - промълви майката.
„Но аз не виждам никаква разлика между този и другия крак.”
„Но вижте това - каза майката, като държеше една обувка. - Това дете е родено с деформиран крак. Правиха му много операции. Ако преди започнехте да масажирате крака й по начина, по който го правите сега, тя щеше да пищи от болка.”
„На сцената има няколко лекари - каза г-ца Кулман. - Те ме познават. Има ли в публиката лекар, който не ме познава и не познава тези деца? Бихте ли дошли да ги прегледате?”
Един човек се изправи.
„Господине, практикуващ лекар ли сте?” - попита тя. „Да” - каза той. „Къде работите?”
„Тук, в Лос Анджелис, в болницата „Сейнт Люк””.
„Бихте ли дошли да прегледате тези деца?”
Лекарят дойде на сцената. „Първото нещо, което трябва да кажа, е, че е чудо, че това малко момиченце бяга и скача на тези слаби като клечки крака. Без чудо тя не би могла дори да стои на тях, камо ли да скача.” След това той прегледа краката на другото дете и ги сравни. „Госпожице Кулман - каза той сериозно, - не виждам никаква разлика между двата крака на това дете. Мисля, че майката може да изхвърли ортопедичната обувка.”
Аз не се нуждаех от повече доказателства. Промъкнах се зад сцената, намерих един телефон и се обадих на Сара в Хюстън. Линията беше заета. Помолих телефонистката да се намеси.
„Не мога да направя това, освен ако не е въпрос на живот и смърт” - каза тя.
„Точно такъв е моят разговор. Вие също можете да го слушате, ако желаете.”
Изведнъж Сара се обади от другата страна на линията. Опитах се да говоря, но всичко, което можех да направя, бе да хлипам. През целия си живот никога не съм плакал толкова силно, колкото тогава, докато държах телефонната слушалка и стоях зад сцената на Шрайн Аудиториум. Сара продължи да повтаря: „Джон, Джон, изцерен ли си?”
Най-накрая успях да й кажа. Аз бях изцерен. Тогава тя започна да плаче. Надявах се телефонистката да слуша. Телефонното обаждане беше за живот, а не за смърт.
Проправих си път към ръба на сцената и наблюдавах. Петима католически свещеници, единият от които беше епископ, седяха на първата редица на сцената. Епископът седеше на ръба на своя стол. Когато г-ца Кулман мина покрай него, тя видя колко напрегнат беше той. „Не харесвате ли това?” - попита тя.
Той много добре разбираше за какво говори г-ца Кулман, защото се изправи на крака, дрехите му прошумоляха и той каза: „Да.”
Тя му положи ръце и каза: „Изпълни го със Святия Дух.” И той падна на земята. Тя се обърна към другите свещеници и каза. „Хайде.” Всеки един от тях имаше същото „падащо" преживяване.
Хипита бяха спасени. Усукани крайници бяха изправени. Моят рак беше изцерен. Католически свещеници бяха изпълнени със Святия Дух. Аз си тръгнах замаян и се върнах обратно в мотела с колата. Всичко, което видях, беше повече, отколкото можех да разбера.
В мотела аз направих най-различни упражнения - клякания, лицеви опори - неща, които не можех да правя повече от една година. И аз ги правех с лекота. Дори без медицински преглед знаех, че съм изцерен. През цялата нощ непрекъснато се събуждах, но не за да вземам болкоуспокояващи лекарства (аз бях спрял да вземам всякакви лекарства сутринта, преди да отида на събранието), а просто за да извикам в тъмнината: „Благодаря Ти, Исусе. Слава на Бог!"
След това се върнах при Сара и децата. Когато пристигнах, те ме чакаха на летището в Хюстън. Втурнах се към тях и прегърнах Сара толкова силно, че буквално я вдигнах във въздуха. Като видя моята сила, тя ахна от учудване. След това грабнах момчетата, първо Андрю, след това Джон, като ги вдигах и държах над главата си. Прегърнах Елизабет. Всички говорехме едновременно.
„Лицето ти, Джон - непрекъснато повтаряше Сара, - то е пълно с цвят и живот."
„Знаех, че ще бъдеш изцерен - каза Елизабет. - Молех се за теб всеки ден в 9, в 12 и в 18 часа.”
„Ние също, татко - обади се малкият Джон. - Ние, малките, също се молихме. Ние знаехме, че Бог ще те изцери.”
Това беше твърде много. Аз ветеранът-полицейски капитан, стоях в средата на летището в Хюстън и плачех.
След няколко дни се върнах в института „Андерсън” за медицински преглед. В този ден имах уговорка с двама лекари.
Първият, който трябваше да ме види, бе лекарката, която ми беше препоръчала операцията. Аз й дадох книгата на г-ца Кулман „Аз вярвам в чудеса”. Тя хвърли един поглед към книгата, изслуша моята история и после ме погледна така, като че ли бях луд.
„Нека ви кажа нещо - каза тя. - Единственото чудо, което ви се е случило, е едно медицинско чудо. Единственото нещо, което ви държи жив, са вашите лекарства. Спрете да ги взимате и ще видите колко ще живеете.” Аз се усмихнах. „Е, аз не съм вземал лекарства повече от един месец - от 20 февруари.”
Тя беше смаяна и ядосана: „Вие сте направили една глупост, г-н Левриер - процеди тя през зъби. - Няма да мине много време и този рак ще се появи на някое друго място и вие ще умрете.”
Мислех си: „Какво странно отношение за един учен!”
Излязох от стаята и отидох в кабинета на д-р Лоуел Милър, завеждащ отделението по радиационна терапия в болницата „Херман”. Надявах се неговата реакция да бъде по-добра, но след предния разговор бях решил да не му казвам нито дума за чудото. Той можеше сам да го открие.
Неговата медицинска сестра ме помоли да отида в съблекалнята и да се подготвя за физически преглед. Точно тогава забелязах нещо странно. Като всеки полицай, който работи от дълги години, аз имах разширени вени на краката. Всъщност никога не бих носил бермуди на публично място заради тях. Естествено, човек не се тревожи за едни разширени вени, когато умира от рак, но при ярката светлина в кабинета за преглед аз погледнах краката си за пръв път, откакто се бях върнал от Лос Анджелис. Господ не само ме беше изцерил от рак, но Той беше изцерил и разширените ми вени. Краката ми бяха гладки като на тийнейджър. Докато се радвах и хвалех Бог, в стаята влезе д-р Милър.
Той не беше свикнал да вижда своите болни от рак пациенти в такова добро настроение и отстъпи назад: „Господи, какво ти се е случило!”
Това беше всичко, от което се нуждаех, за да започна да разказвам как Исус Христос е изцерил моя рак.
„Виж сега - каза д-р Милър, - аз също съм християнин, но Бог ни е дал достатъчно разум, за да се грижим за себе си.”
„Повече няма да чуеш нито едно доказателство от устата ми - казах ликуващо. - Аз дойдох, за да бъда прегледан. Съгласен съм да прегледаш всичко, което искаш, но ти казвам, че няма да намериш нищо, което да не е наред.”
„О'кей - каза докторът, - да започваме.”
Това, което последва, бе най-прецизният медицински преглед, който някога са ми правили.
Когато свърши, той каза: „Знаеш ли, ще ми се моята простатна жлеза да бъде също толкова добре, колкото твоята." След това той прегледа гръбначния ми стълб - прешлен по прешлен. „Удивително - непрекъснато повтаряше той, - удивително.”
Изпрати ме на рентген и след това каза: „Ще те извикам след един ден, когато сравня тези снимки със старите. Но по всичко изглежда, че ти си бил изцерен.”
След три дена телефонът на бюрото ми в полицейския участък в Хюстън позвъня. Беше д-р Милър. „Капитане - каза той, - имам добри новини. Не мога да открия абсолютно никаква следа от рак. А сега искам да ви задам един друг въпрос. Говорите ли пред публика?”
„Искате да кажете дали говоря пред публика относно моята полицейска работа?” - казах аз.
„Не” - отговори той - „Не за полицейска работа. Искам да дойдете в моята църква и да разкажете на хората това, което Бог е направил за вас.”
Това отвори вратата. Оттогава аз пътувам из страната, за да разказвам на отчаяните хора за този Бог, Който няма никакви липси в Своя склад за чудеса.